….
Буци лед. Дъното на празната чаша. Драскотини навсякъде. Зелено, кафяво. Безсилие, отчаяние, страх. Тъга на талази. Друга реалност, различна вселена. Без граници. Заглушаваща есен. Ние сме никъде, никакви. Толкова далече. Толкова пулсираща празнота. Толкова ненаписана болка в толкова малко сърце. И вече пресъхнало.
Отново съм аз. Само аз и времето и онова, до което пристигнах. А то е страшно.
Искам да спре. Всичко.
Горчи ми … всичко. И думите, и прашинките ми тежат … Ала пак не е краят.
Защо не може просто някой да ми подари усмивка?
dont know
Очите ми горят, сякаш не съм пила вода с дни. Зелени са, отново. Всичко в мен е смачкан и захвърлен космос, в който нещата нямат места, а само имена, които се забиват по мен със силата на случайно захвърлени думи. Толкова е разбъркано, че дори в изреченията ми си проличава как не зная кое на кого принадлежи и как да върна всичко обратно. Нямам силата да се сгуша в тази безредица, да се опитам да я почувствам моя, защото навсякъде около мен е издраскано с опитите ми и вече започна да излиза красиво от прекалено вторачване. Никой няма да ми позволи да се скрия, няма скривалище за съзнанието, което те изправя пред очите на другите и ти крещи колко голяма е този път грешката и как нямаш право да вземаш чужди решения. Всичко пристига със закъснение.
А тишината в това разпръснато пространство е толкова позната, толкова искана някога, толкова осъждаща ме да преживея станалото. Тя е тишина, която ми позволява да пиша единствено истинското, единствено онова, което не исках да показвам пред другите, защото останалото за говорене вече е казано.
Аз съм така малка в този така разпростиращ се космос, че е невъзможно да бъда открита сред останките от чуждите постъпки и думи. Нямам значение, атомите нямат самостоятелно значение, те само се прилепват към нещо и някого и започват да строят пясъчни кули. Аз съм способна да съществувам самостоятелно, но в кое от целият хаос съм аз?
Не вода ми е нужна, а рамо.
виртуални страсти
Докато малките ми пръсти потъват в клавишите, докато си играя на котка и мишка с виртуален любовник…не е изневяра, нещо по-дълбоко е, истинско е в нереалната си същност…
Не вижда очите ми докато игриво флиртувам, нито как хапя устните си докато ми говори перверзни неща, но пък написаното от меките ми ръце се забива в ума му и може би разтърсва душата му…
Смеем се като деца, аз повече на малките игриви човечета.
Не мога да го целуна, нито да го докосна, но това ми харесва повече. Някак хаотично е, а всъщност подредено.
Всеки ден в три.
Често ме пита за живота ми. Казвам - обикновен е, подреден, а всъщност постоянно разбъркан, неестествен и странен. Понякога ме иска завинаги, говори странни, безумни неща за вечността…Само че някак си не ми се вписва в пейзажа - реалния…прекалено е обикновен за мен, прекалено естествен…
И аз търся вечното, защото то никога не престава да съществува, но в друга форма…тяло…душа… Правя се на лесна и се хиля нелепо, но всъщност дълбоко в себе си мога само да ръкопляскам на глупаците и да завиждам на усмивките им…не са така изкуствени и напудрени като моите…
После слагам големи черни очила и се качвам в черната кола…вече не мисля за виртуалната си прищявка, прекалено романтичен ми е…аз искам гадния мъж в дома си.. Прекалено извратена ли съм? Може би…докато чакам да се прибере от поредното пътуване… ама си струва…заради всички онези мигове на пърхащо щастие, често болезнено, но на мен така ми харесва…
Никой не вярва в любовта и във вярността ми всъщност, а аз все така…ден след ден…минавам един и същ път до дома - онзи празния… и приготвям вечеря.Тихо, без гняв от видимото отсъствие. Само ако можех да балсамирам любовта си, за да остане тя вечна за поколенията, ала тя е все така неуловима…
Задръстване, David Guetta в колата, цигара и вкусове на виртуални целувки. Странен сюрреализъм… и имам чувството, че полудявам. Част съм от някаква смешна пиеса, а дишането ми е като бързо преминаване по телевизионни канали - запъхтяно, неуверено, едва доловимо стенание…като блед спомен. А споменът не е любов, той е просто отрязък от някаква действителност. И ако случайно решиш да бориш призраците, които ти я отнемат, агонизираш. Защото всъщност те са твоята непробиваема същност, а борбата е със самия теб. И потъваш в безкрайността на собственото си въображение и надменност… Можеш единствено да докосваш себе си по онзи неповторим начин, който само ти наричаш чувствен, а всъщност е гнусен дори…
Любовта е лесна за постигане щом можеш дори да си платиш за нея, но никога няма да бъде така пълна и смислена. Нито жертвоготовна, може да бъде красива понякога и добре да ухае, но тя винаги ще бъде чужда, защото може друг да я купи на по-висока цена. Чудя се дали самата аз не съм купената такава на моят мъж..
Докато изминавам до болка познатия път, лудост се чете в очите ми… Има ли капчица разум в безумието?
Моторът угасва пред вкъщи и няма нищо друго освен собственото ми дишане. След всичко винаги остава само глухо мълчание. След всяка болка, след всеки смях, след всяка смърт…всичко потъва в тишина…
Връщам се пак към неясните мисли от деня, чувствам се тъпо, защото всъщност в това няма никакъв смисъл, но и скрита неискреност също. Просто игра - без очаквания, без минало, без бъдеще и любов дори няма. Дори и платена, освен интернета…разбира се. Но той пък е прекалено евтин…само че желанията ми са искрени, истински, неподправени… Такива които не мога да нарека наивни, а женствено-еротични…
Нещата винаги са прости, само ние ги усложняваме с дълго премисляне. Те са естествени, прекалено еднакви понякога… Когато вървя по оживената улица, когато гледам нощем през прозореца пустия град, докато танцувам в ритъма на силната музика или спя погълната от тишината, докато говоря, мълча, пея, смея се, плача, живея и умирам, гасна и пламтя, обичам и мразя… Не мразя никой друг освен себе си…
А пролетта е толкова красива…
….
Много пориви напоследък. Все в различни посоки. Никаква реализация. Или поне минимална.
Липсва ми романтика и искреност. Имам ентусиазъм…ако не друго. Всичко си отива и пак се връща, и пак си отива. Искам обич и целувки. Постоянни целувки. Много гушкане искам. И дълги дъждовни дни прекарани в леглото. Малко чай с малко мед и малко мляко. Малко цигари. Малко сън. Малко алкохол. Много сантименти и слабости.
Ретроспективно ми е. Обаче искам новости в областта. Иновации и после пак сантименти обвити в аромата на канела, ром и касис.
